Да си будител днес, в България, в наше време, е мисия.
Мисия, задължително започваща още в семейството.
Продължаваща в градината, в училището, в службата и в обществото.
Мисия, възпитаваща в добро и в човечност.
Мисия, изграждаща знания и стремеж към себеизграждане.
Мисия, работеща за българщина и за родина.
Честит празник на всички, които работят за такава мисия!
Ротари клуб – Свиленград
ПОД ЗЛАТНА АНГЕЛСКА ДЪГА:
(На всички свиленградчани)
Навярно „Шейновец“ е правен,
когато Бог е бил поет…
Контурът му е лек и плавен,
скалите му – кована мед.
Върхът е скулптурна грамада,
светилище и Божи трон,
некропол на една балада,
гранитен български амвон…
Сега, на жертвената дата,
останал без душа и дъх,
аз бавно качвам стъпалата
на този легендарен връх.
Аз нося свещ и хляб, и вино
и ставам зрител възхитен
в широкото пейзажно кино
на този октомврийски ден.
Под мене равнината , мокра
от тънка изгревна роса,
блести във позлатена охра
и посребрена резеда.
Над угарите антрацитни
се носи седмоцветен дим
и ек от походните ритми
на онзи боен царски химн.
И ме обзема страшна сила,
възхита и възторг крилат
по най- драговната и мила
земя на този Божи свят.
Небето сякаш се отваря
и аз дочувам своя глас
високо в мен да проговаря :
„България – това съм аз !“
И в миг разбирам, ням и слисан
пред тази земна красота,
че всяка смърт добива смисъл,
когато е за свобода.,
когато вярната причина
на саможертвения дар
гори пред думата “ Родина „
като свещичка пред олтар.
Тъй както тук… По участ клета
на този легендарен връх
шестнайсет български момчета
изгубват младата си кръв.
Проливат я с „ура“ и песен,
и под развети знамена,
в онази романтична есен,
в най-романтичната война…
Шестнайсет български момчета,
шестнайсет хиляди след тях
умряха в бойните полета
за теб, Българийо, без страх…
За теб, защото ти не беше
за тях кумир със царски герб,
ни знак неясен и далечен…
Ти беше в тях, те бяха в теб.
И всеки със душа съгласна
и пълна с любородна страст
мълвеше простичко и ясно :
„България – това съм аз.“
Повикани от братска жалба,
видяха своя смъртен час
в мъглата лобна край Чаталджа
край белия Люле Бургас.
Те бяха с тази чест орисани…
Тръбата бойна ги събра,
защото бяха братя – рицари,
а Тракия им бе сестра..
О, доморасли нихилисти,
не цапайте с небрежен жест
ни идеалите им чисти
ни тяхната духовна чест.
Не плюйте тяхното разпятие!
Помнете техния завет:
България не е понятие
с алъш – веришен етикет!
България е черква бяла
под златна ангелска дъга…
В мига на свойта саможертва
те я съзираха така;
Във осветените темели
на този бял бленуван храм
вградиха костите си бели.
Духът им е навеки там.
Тези шестнадесет момчета
днес нямат никаква вина
за нашта битова несрета
и сиромашки времена.
Те са ни нужни, за да можем
по тях да мерим своя ръст
и заедно в света тревожен
да носим българския кръст…..
Ивайло Балабанов
